Gerganadl

Тук съм отново...

Седнала съм на стълбите, свита, държа цигарата, но не пуша. Обгърнала съм се в дим и мисли, както винаги след вечеря. Тази нощ дали ще е като другите? Стария грамофон мълчи, не помня работеше ли. Помня, че любимата ми плоча на “Чикаго” не става вече. Изподрана е, а други не ми се слушат.  Долу, в лятната кухня, угасна и последната лампа. В градината вече няма сенки да се гонят и  двора почернява изведнъж. Днес ще бъде пълнолуние. Вдишвайки нощния мирис, стоя и чакам в мълчание. Нощното ухание е различно от ароматите през деня. Този е тежък и влажен, примесен с ухание на часовничета -" съмни мръкни" и здравец. От как се помня има една голяма туфа здравец точно пред вратата. Само той остана от бабините цветя. Другите са саморасляци, или пък аз съм ги бодвала тук там. И чичовата невяста и тя е цветарка. Но здравеца си е на баба. Липсват ми чемширите, огромни бяха, пепеливи. Като малка с кикот се хвърлях  върху тях. Телцето ми беше леко и не пропадах до твърдите клони навътре, а се удрях в мекото на листата. Хвърчеше пепел и нощни пеперуди, дето през деня се криеха там. Хвърчаха и  шамарите на баба ми, тя  не обичаше някой да къса и да чупи цветя. Унесена в спомени от миналото, забравям за какво съм седнала и чакам на стълбите. Яростен кучешки лай ме връща в настоящето и се опомням. Лае вече целия квартал, само нашия пес мълчи. Явно си е изровил кокъл от онея градинските, дето отлежават, докато замиришат по негов вкус. Та, тази врява на събратята му, в такъв  сладък момент, хич него засяга. Гризе и си ръмжи тихичко.

Тук в този град, малко неща са се променили. Рухват сгради и хора, но живота си тече същия. Колелото се върти с една и съща скорост и мелницата мели все едно и също. Нося се в реката на носталгията – старото училище “Кнежица” изпълнено с детски гласове, огромна внушителна сграда покрай, която минавах с баба ми на обяд, старата консервена фабрика, където ходихме да работим с братовчедка ми и се замеряхме с домати и пълнехме металните кошове с буркани за варене, резервата “Гергана”, баира със Голямата чешма, дето лятно време перяха вълна , а ние газехме в коритото с  гумени ботуши. акациевата горичка, дето седяхме в нея и дъвчехме сламки загледани в залязващото кръгло петно на слънцето...Панаира в края на лятото и виенските колела , колелото подарък от чичо ми, с което се спусках без ръце надолу по улицата...липсва ми онова детство. Поглеждам към небето. Започва леко да изсветлява. Звездите мигат едва и почти не се забелязват, само най-ярките блестят. Луната се показва. Изгрява красива, огромна и жълта. Постепенно се издига нагоре. Никне винаги от едно място, иззад баира. Първо се светва между клоните на акацията.  Пътят и минава точно пред моя прозорец. Лятос, дори влиза в стaята през отворените стъкла. Заедно със лунните лъчи, влизат и лунните ангели. Странни същества са - сребристи, тихи, любопитни и деликатни. Понякога нощем ги усещам. Движат се из стаята безшумно, наблюдават ме. Дори отмятат косите ми и галят лицето ми. Събуждам се стреснато и виждам само един сребрит отпечатък, диря която бързо се изпарява. Остава само странен аромат след него. Ставам и отивам до прозореца..А навън ноща, погълнала отдавна всичко е изпълнена с невероятна симфония от гласове на нощни птици и щурци. Излизам навън боса и заставам облегната на къщата. Топлата й прегръдка поела силата на слънцето, обгръща тялото ми. Усещам смесица от топлина и хлад който пълзи по краката ми и се опитва да обхване цялото ми тяло. И така вечер след вечер, цяло лято, когато съм била там. Сега се наслаждавам също на тишината. Очаквам тази вечер да бъде като другите. Да видя Луната как се показва в моята стая, легнала в леглото, подпряла глава на таблата.

            Студено е. Прибирам се горе и бързам да се мушна под завивките. Чакам лунната магия да започне. Изгрева й  винаги ме очарова, хипнотизираме, чувствам се пълна с живот, с мечти, навсякъде има вълшебство около мен. Понякога чувам разни шумове из къщата  и то не за първи път. Като дете  си мислех, че ако отворя вратата на мойта стая, ще видя в коридора някой неканен гостенин, безплътен, прелитащ и напиращ да влезне при мен. Незнам защо, но само тук се чувствам така, сякъш около мен е пълно с живот, тайствен, но аз не го виждам, а имам някаква смътна представа за съществуването му. Спомних  си едно утро тук в Кнежа, беше зима и бях долу при баба ми. Беше запалила печката, а аз мързелувах още в леглото, покатерила крака на стената, броейки листенцата на цветята на щампована басма ушита за ковьорче..Чичо ми влезна и донесе две книжки едната с гатанки, а другата разказваше зимна приказка. Гледах нарисуваните картинки и гледах и нашия прозорец, замръзнали досущ по един и същи начин. Дори и небето беше синьо –розово, като нарисуваното в книжката. Стори ме се истинско вълшебство. В книжката имаше нарисувани ангели и поглеждайки навън очаквах да видя такива.., но уви..нямаше ги. От тогава видя ли такова небе, зимно, синьо -  розово, чакам да прелети ангел, да го усетя или видя. Небето да се разтвори и да полети към теб. От тогава ангелите останаха приказни същества за мен и мечта, към която още се стремя и вярвам в нея....

            Неусетно съм заспала. Луната е подминала прозореца ми. Изтървала съм изкачването й и нейното намигане. Стоя сънена в леглото и не искам да лягам. Вълшебството за мен още не е приключило. Усещам нечие присъствие, нежно е.. Подканя ме да стана и да изляза. Отварям вратата на стаята....хоп! няма никой J и излизам навън.

            Невероятно е. Уж е пълнолуние, но звезди има навсякъде, пръснати са като мъниста. Небето е по-светлло и изглеждат така , сякъш нямат никакъв ред. Тази нощ съзвездията са разбъркани, звездите шарят по небето и правят каквото си искат, скупчват се и се разпиляват в безпорядък, омръзнало им хилядолетия да стоят под строй. Самолетите прелитат светвайки с червените и зелените си лампички. А аз стоя по средата на пътеката, клоните на лозата се навират в косите ми, розата е забила шипове в нощницата ми, щурец някъде наблизо просвирва уморен, а аз не смея да помръдна. Всичко е толкова познато и толкова красиво. Мирише странно на река както винаги, на река, на жито, на нощ.Присъствието... още е с мен. Не усещам студа, рамената ми сгрява нещо мило и нежно. Полюшвам се в прегръдките му. Усещам как сълзите мокрят лицето ми и как ако затворя очи, просто ще полетя. Стоя още малко така  и един глас ми нашепва, чее време да се върна в леглото и да довърша съня си и че там приказката ще продължи. Не искам да помръдна, но все пак тръгвам послушно към топлото легло. Утре пътувам обратно и хем трябва да съм отпочинала, хем искам да попия още от вечерния аромат и от блясъка на звездите. Луната се е затрила някъде, лунните ангели са отлетели заедно с нея, студа шава нагоре по тялото  ми и да си легна ми се струва прекрасна идея. Качвайки се по стълбите се спъвам в скъсаната черга, чехлите ми се  изтърколват нейде. Казвам лека нощ, на “онова” дет шета из другите стаи и се забивам със скок в леглото... Утре се прибирам...последно в главата ми остава как преди тръгване, ще изпия една огромна чаша топло кафе, обикаляйки из градината...