Когато ти ме изостави,
потънах в мрак първоначално,
убих жената в мен,
макар такава да не бях.
Дълбоко в тъмното пропаднах
и там аз себе си съзрях.
Безкрайно пъти се проклинах
във тоз живот,
а долу всяка моя дума,
оставила е белег, направила е влог
гнездо е свила, яма изкопала
и там в най -черната ми пропаст
видях изхвърлена Душата си, окаляна,
обезверана, жалка ,със дребна
жажда за Живот.
Прегърнах себе си, тогава,
с едната си ръка копах във ямата,
широка стълба изкопах - нагоре,
а с другата се влачех по баира,
за всеки корен се държах
и бавно пътя си проправях
и после тебе пак видях.
Не си си тръгнал,
чакал си ме да се върна,
Във мойто блато хвърлял си зърна,
невидими, а те са тези корени,
които съм държала,
във непрогледната тъма.
Две дъщери и Шамс, който открехна вратата... Любовта минава през много сита.... Любовта е самотно занимание.. Не можеш да определяш любовта на хората... Любовта никога не изненадва в гръб... Когато се научиш да обичаш... дори няма да споменаваш за нея...До тогава Тя все още ще владее ума ти...и още няма да си изгорял.. изгориш ли.. ще светиш и ще носиш Любов и Светлина на всички около себе си..
неделя, 17 февруари 2019 г.
Извинявай,
но толкова мога да понеса,
образът ти е срещу мен,
а това,
което носиш след себе си, ме разтриса,
хвърля ме в бездната ,
не на отчаянието,
на осэъзнаването за Вечност,
която е втъкана в нас,
носеща знание,
е всички Майки,
Бащи,
Деца,
извираме
раждайки се от един кладенец,
но пръснали се следваме своя посока.
Колкото и пътя да има,
търсим нашия,но после разбираме,
че там са минали и други нозе.
Глада ни кара да търсим плод.
Търсим и намираме един и същи Плод
мотиката,
перото,
четката,
струга
и мистрията,
като тояги са, на коита се подпираме,
когато се препъваме в Тъмното,
лутайки се между Космоса и Земята.
но толкова мога да понеса,
образът ти е срещу мен,
а това,
което носиш след себе си, ме разтриса,
хвърля ме в бездната ,
не на отчаянието,
на осэъзнаването за Вечност,
която е втъкана в нас,
носеща знание,
е всички Майки,
Бащи,
Деца,
извираме
раждайки се от един кладенец,
но пръснали се следваме своя посока.
Колкото и пътя да има,
търсим нашия,но после разбираме,
че там са минали и други нозе.
Глада ни кара да търсим плод.
Търсим и намираме един и същи Плод
мотиката,
перото,
четката,
струга
и мистрията,
като тояги са, на коита се подпираме,
когато се препъваме в Тъмното,
лутайки се между Космоса и Земята.
Във стаята ми съм,
а тя е като морски фар,
макар и на високо, защитена,
разбиват се вълни със бясна скорост,
прииждат от далеч,
дори цвета им не е морско син,
а е космичен,
редуват се
и в своя ред, донасят ми пакет,
а в него памет - мойта,
забравена на някой ред,
изтърсена при превоза на
мойто раждане.
Забравена от мен,
прокажена,
несбъдната,
поискана от мен
и "До поискване",
доставена.
а тя е като морски фар,
макар и на високо, защитена,
разбиват се вълни със бясна скорост,
прииждат от далеч,
дори цвета им не е морско син,
а е космичен,
редуват се
и в своя ред, донасят ми пакет,
а в него памет - мойта,
забравена на някой ред,
изтърсена при превоза на
мойто раждане.
Забравена от мен,
прокажена,
несбъдната,
поискана от мен
и "До поискване",
доставена.
Абонамент за:
Публикации (Atom)