G&G

"Е...без прошка...няма утеха"....Прощаваш...докато се вдигне воала с мъглите....и олеква всичко около теб..Статичното електричество не взривява печки ...бойлери ...перални...спираш да се спъваш....стрелките на усмивката ти ...сочат "на горе"...

Къщета..

  Дървената колиба се завърта с времето...ако е на четири крака...може и на един...със захарно петле отгоре,.... все тая..усуква се..Краката й подгизват, мухлясват в мокрото ...лятоска се разсъхват се и къщата се разкикерчва артрозно...Мине се не мине време....някой крак поддаде на влагата, изгние...и при някоя буря...тряс..!!! ...Тъй...нормални неща са това...нищо не е вечно! Ама нейсе ...проста колиба "лесно" се строи..(хубаво е предварително, преди старата да се е килнала),;пък украсата, лакирането и уюта...въпрос на време и разнообразие...., не е нужно да се повтаря....
   Важното е живот да има...Първата работа на Пинокио, е да забие нос, в картината на стената..с нарисуваните котле и огнище)))...
  Може и на палачинки да мирише, на палачинки и на топло мляко...
  Котка със "звънче"/хих/...зад метлата...Макар, че Кайсия наблюдава и пази Света от вишката на гардероба.
...Отвън къщурата има само врата и прозорче...и пет крачки на квадрат..., Отвътре...леллее малле...може да се затриеш...гости и пълно с народ...га требва разбира се...после се смалява...колкото за една бърза метла време....и те тъй...с новите къщета..

Тук..Там.. и сега..

     Може...би трябва да се постарая....повече...или е различно? ..не знам...Но всъщност ..в картината на днешно време, съществува Кайсия, която не е нито черна, нито снежнобяла, а е котка в нежно кремав цвят! И внася котешка светлина и уют в къщи! Има ..промяна в цялата идилия...и така...
    Ще ми се нова историйка да зачена...Туко ме хване коледното...и ме пусне...хах))..май ми трябват коледна шапка и пантофи с пискюли и помпони...свещи си имам...и чаша чай...в гоУяма чаша, червена с точковци ...разбира се...и те така...чайчето- плодово...пиеш и дъвчеш разни парченца и нещица...))...сладка Коледа..ич ...биля...Път на Първородната Светлина...
                                                                                                                                                               "Като картинка е....или като парче от приказка..скрежът е смалил прозорчетата...понякога спомените и въображението си приличат))..та в кухнята съм...явно там е любимото ми място...тихо и топло е..бяла е..и коледна украса...дето води началото си още от преди коледа)))...но ми харесва яркото гланцирано червено и бодливото зелено...да живееш сам ти дава възможността да подреждаш нещата в детайли...ей там една купа с плодове или курабийки..
Свещи в ъгъла..
Кът със снимки...пометено е около печката..дървата са подредени...плетените пердета кокетно са вързани...плетената възглавничка на стола е в различти шарки..цитруси..червено и черно))..хах, часовникът цъка в ритъма на секундите и отмерва безвремие..или смяна на сезони..
Имам ли котка?..сигурно...изискано е заела поза в картината/котките ги разбират тея неща..нали са такива окултни същества...фащат смисъла още преди теб))/
Всичко блести и навън на двора и вътре...всичко е подредено...чакам пийвайки нещо от чашка на точки...и гледам през малкото прозорче...кой ще дойде уж за малко...и да превърнем това малко в миг..
Има гости, след които не ми се налага да чистя...няма и трошичка...някак...а пък други стоят чинно пред вратата /оказа се, че имам три стъпала пред прага си/..та някои си стоят долу край пътеката, други си влизат , не ги питам кога....и носят със себе си разни невидими неща/цели покъщнини дето си правят компания с моята покъщнина/....сещам се за една..дребна ..черна...косата й е лъскава и мека...живее с паяци..ама не си пречат...отплеснах се...та стоят си хората...рядко някой ще се облегне такаа на вратата..ще да е ухилен нехранимайко, носещ бърза поща...някой палавник ..или палавница...весело е)), но си държа метла зад вратата...тъй де...
Имам си и червено лъскаво сърчице..с цвят на кръв...Там са нужни изобилие от плат...за фигурата й...най вече заради джвъчовете по роклята й...дай Боже никаква скромност))...Някой синьо зелен Елф-нехранимайко...хах...време за тишина, гости..с които нещем нищо да си кажем..просто да допием виното...Ооо.останалии са и червени чушки пълнени с нещо....сирене...месце?....за малко и за кратко...но всеки със своя аромат...който не се налага да чистя и проветрявам...само ако има натрупана умора...тъй преди лягане...и сутрин...да нахълта свеж въздух и скреж..."

Там някъде

   Там някъде... Остават...спомените за прегръдка за " натръгване"...Довиждане и до ..когато...тогава!...Без да осъзнаваш,  че си взел "довиждане" за неопределено време....
   От прегръдка до прегръдка...има време разстояние..и съмнение за предателство, раздели...празнота и забрава...може би..
   Всичко това...е просто време ...пълнеж между две прегръдки,..оцветено в червено?,. време.. пълно с размисъл, пълно с тишина..и взиране във празнотата...между прегръдките...време, което осъзнаваш, че се изпълва с любов...
   Не е важно, кога ще се срещнем отново...ще се видим ...за втората прегръдка....и ще започнем ...отново...
Ще бъдем други...но ние ще си бъдем същите...

Отминало...

  Дълго, дълго след като си се сбогувал с някой....още помниш какво е обичал...и на какво се е радвал...иска ти се да забравиш...Всъщност...е нежно и мило...
  Дълбоко някъде в себе си, си простил всичко...и такива потрепвания те карат да се усмихваш...поне мен..но без да си спомням .... назад...Миг..среща..намигване..и усмивка..до следващият " спомен"....

Откровения за страстта - Лудост -
  Млада съм и младото ми тяло излъчва сила, ярост, огън... тъга. Коя съм аз? Стоя пред огледалото и се питам. Мразя се. Ненавиждам се. Боли ме. Дива съм. Коя съм и защо съм тук? Защо съм лишена от....? И тук угасвам. От кое? Това е нещото, което ме влудява. Нещото, което не ми достига. От обич? От ласка? От одобрението и топлината на родителите ми? Майната им! И тях мразя! Плача и искам да разбия огледалото. Бих се нарязала цялата на парчета, защото хапчета не свършиха работа. Как ли би изглеждал образа ми в натрошеното и окървавено огледало? Бих била аз! Странно, но това ме спира. И все пак искам да живея. Не, не това, имам право да живея и си го искам! Искам си живота и мечтите. И правото на щастие и място в него. Моето място. Аз съм си аз!
Млада съм, не знам какво е любовта, но знам какво е да си влюбен. Знам. Защото видях как ме проряза. Видях стрелата. И докато се чудех какво лети към мен, вече горях... Онова момче. Първото. После следващото, всички специални, единствени  и само за мен... Най-готините, най-дивите, най-нежните? Нежните? Даа! Беснея и се лутам в чувствата си, в търсенето на нещо, което знам, че е истинско, защото страстта ми към момчетата не ми стига. Не е само тя. Не ми стига. Има нещо, което им липсва...
Цигарите, купоните и празните бутилки от алкохол и бира... музиката, която ме раздира. Музиката, която изправя косите ми и кара хората да ме сочат с пръст.  Тълпата от младежи, блъскащи се един в друг, тълпата наречена “приятели”. Но имаше и такива. Заедно нощем до късно, палейки цигара след цигара, стоейки на прозореца. Дългите разговори за нас, мечтите, любовта и секса... и после раздялата. Блъсках с ръце по стените в празния им апартамент, убивах се от плач. Стоях в средата на стаята и не проумявах къде е тя. Имаше само една огромна болка и не ми пукаше за никой. Прибрах се в къщи, отмаляла и празна, седнах на масата и извадих листите и там на тях излях всичко. Така продължих, вече имах сила със себе си - дневник, които после накъсах на парчета и изгорих. “Аврора”, името на първата ми книга, за която написах няколко реда и после накъсах и изгорих, но от която остана името... Имах и мен. Изпитах болката, цялата и докрай, но повярвах, че предстои още и то не закъсня...

Разкош...който ме очаква отново)

Винаги трябва да има...рози...

Дължимото на Сянката

Най-добрата дружка!...била...
   Стряскащо да, пробуждащо, не мисля...дружелюбна?..евентуално.. по-скоро тъжно-самотно-съзлива...реакция на добре забравеното старо...извиращо на повърхността..Да имаш сили и нерви .. и здрав разум да го изтърпиш! 
    Минава, но докато осъзная, че всяка мисъл и чувство през което преминавам е плод на изчиствате...голям зор и много шамари, самоотказване и отричане..тук там рев...и ти иде да се самоизядеш! Спокойно-чистене е.!..."позволи си да го преживееш на ново всичко осъзнато"...е преживявам аз...без да се заигравам...като преди...просто го пускам)) Не казвам че е лесно, на ръба на лудостта е..но това не съм Аз, просто всичко преглътнато, непреживано...със всичките му екстри и салтънати ..като букет...прас! Е сега няма препускане...тихо и кротко...Понякога дори присядам на пейка в парка и просто съм...отпускам се..тресе ме малко..нервата, бързането...и спира...мислите...за препускащото ежедневие и задачи...се укротяват...и се чувствам...блаженно!)))...Има Светлина в тунела)....

Дълго, хаотично и поетично.., но прекрасно...

В търсене на себе си...и актуална профилна снимка..
Тц...някои неща са отживелица..., но съм танцуваща монахиня с две бутилки вино, на плажа..какво не и е наред на снимката не знам...та ме връща към нея...но ми е конспиративна)) дали ако повдигна полите на расото ще имам два космати крака..не знам...и те така..ама съм се помъкнала на някъде...на конспиративен купон...дето ми е неизвестно къде и как ще завърши и с кого....почваш ей така..заговорнически с някой, появяват се нови двама трима...и те запретват расото...и имат космати крака)), но умеят да танцуват и да грачат с цяло гърло...отпивайки направо от бутилката...без никаква суета повече...на сутринта...сме се клели, целували и вече членуваме в Орден....това е и без никакво безсрамие...се оказва, че краката са ми обръснати и гладки...не помня да съм се опърлила, но факт, но пък на Сърцето ми е леко и безгрижно, факт!...тревата..е ожънатоокосена и изгоряла.., факт...лятото си отива, за да дойде друго...и пак да запретнем полите на расото..газейки из плиткото на морето...денем, нощем...всеки трябва да е зает да трупа спомени...и да не бърка в пазвата на друг...крадейки това, което го е срам да поиска...алилуя! И с любов...

Откровения за страстта - Любов

Любовта е потокът на живота. А ние живеем там и се храним от него. Живеем, стоейки и гледайки как дните минават покрай нас. Един ден някой ни казва: "Скачай! Твоето време дойде! Това е любовта, това е пътя, това е твоя поток! Скачай!"... А ти, покатерен някъде на сигурно, гледаш отгоре и се питаш - това ли е? Ще има ли място и за мен там, долу? Ако скоча, кой ще ме чака? Ако потъна, кой ще ме извади? Ще намеря ли това, което търся? Ако ме извадят, колко време ще продължим ръка за ръка?... Нямам отговори на тези въпроси. Все още нямам... Нито мога да отговоря на друг. Мога само, ако се престраши да скочи, да му подам ръка, както направиха с мен....
Това е най-трудният път и най-истинският ми. И още не е свършил...
Освен че не съм писала за страстта, никога не съм писала и за Любовта, но такава, каквато я опознах сега. Истината е, че идва момент, в който човек трябва да напише всичко сам със свои думи, без да се срамува и без да мисли кое как е написал. Дали написаното е глупаво и не струва в сравнение с написаното от друг. Защото никой няма право да пише в рамките на нашия живот и никой не е отговорен да го прави вместо нас, освен самите ние.
Любовта е една за всички, но е много повече от това, което е в представите ни. Никой не ни учи да обичаме, учим се сами. И то стига да искаме. Ако не, имаме само претенции и изисквания. Но не бива да се виним за това, че не знаем как да обичаме. Достатъчно е да искаме да разберем и да сме готови да стигнем до край. И да бъдем честни, най-вече пред себе си.
Събуждаш се една сутрин и знаеш, че повече така не може да продължиш. Тялото ти, съзнанието ти крещят, защото старият ти живот те смазва. И дори да обичаш  семейството си, приятелите си, гаджето си, работата си, вещите си, това... това започва да те закопава, защото не стига, защото оставаш празен и знаеш къде ще свършиш... в задния двор на живота си -  малко страст, малко секс, малко странични преживявания, капка адреналин и огромно разочарование.
Късаш с всичко познато до сега. Изправяш се първо срещу себе си и се питаш: “Готов ли съм? Трябва ли ми въобще?" Питаш се защо го искаш. Отговорът е -  защото искаш да живееш, да обичаш и да бъдеш обичан. Да даваш, но и да получаваш. За мен поне това е важно. Но всеки иска различно, предполагам. Искаш животът ти да придобие смисъл и пълнота. Както при влюбването -  изпълнен си с копнеж и смисъл, летиш... но да си влюбен, е състояние, да изпитваш Любов със всичките ù тези състояния и да живееш в Любов, е начин на живот. Страст е. Заменяш борбата за оцеляване с нова, по-позитивна настройка. Бавно,  полека започваш да разцъфваш. Но всичко това не е безплатно, никак - и цената понякога е твърде висока.  Най-трудният урок е да се научим да обичаме и ако не го приемем като вълнуващо пътуване, като истинско вълшебство, трудно ще успеем. Повечето хора са спящи. Живеят живота си, неосъзнавайки и 1-10 от това, което се случва покрай тях. Често дори незнаят за собственото си съществуване и за това, че имат право да живеят щастливо и така, невиждайки себе си, гледат другите... най-често със завист. Така е. Ако има късмет някой да се събуди и да се погледне пътьом в огледалото и да се запознае, все още сънен, със себе си, тогава започва истинското пътуване. Трудно е в началото, дълбокият сън и студът са сковали тялото и е нужна топлина и нежност, за да отвориш очи и да продължиш доверчиво напред. Красиво е, повярвайте ми. Истинско предизвикателство е да се гмурнеш в океана на живота, да изпитваш всичко с отворени сетива. Няма как обаче да стане, ако си пасивен и страхлив. Огън, страст, истинска страст е нужна, за да прекосиш ледената пустиня на страха и да се озовеш не на другия бряг, а на нов бряг - изненада... Забавление! О, да, приемете го като такова. Не винаги е по правилата или е комфортно, но пък си заслужава. Наученото остава завинаги.
През целия си живот търсех любовта. Но го научих в последствие. Научавах урок след урок, истини и тайни. Оставих всичко старо да си отиде от мен. Осъзнах, че поемайки по тоя път, нищо няма да е както преди. Всичко ще бъде поставено на преоценка, пометно и съградено наново.
Истинската Любов е безмилостна и дейна.  Веднъж извикал я, тя никога няма да  те остави да се влачиш по корем. Няма време за това. Животът е кратък. Всеки ден тя те изправя пред ново предизвикателство и вече е приготвила следващата изненада.  Изобретателна е. Тук не става дума да играеш по правилата или не, а да дадеш най-доброто от себе си в един момент за друг, даже и да не си готов на това. Защото Любовта често иска да се жертваш. Е, допускаш и грешки, няма как. Защото първо трябва да налучкаш как да обичаш и себе си, инак не би направил никога свободно крачка напред. Романтики, сантименти, страсти... забравяш ги за известно време. Оставяш се в ръцете ù, тя да реши от кое имаш нужда. Не се ли довериш, не повярваш ли, си загубил битката с живота и неудовлетворението те повлича надолу... Трябва нещо повече от "искам". Трябва страст. Огън, който да гори в теб и да те топли в самотните ти нощи, когато ще искаш да оставаш насаме със себе си. Инак е много  студено... и страшно. Ще падаш  и ще ставаш, ще те боли от раздели и упреци на хора, които не те искат променен, а подчинен. Но Любовта винаги ще бъде с теб и ще държи главата ти високо изправена, очите ти широко отворени и сърцето ти открито, за да приемеш новия живот с радост.

Откровения за страстта - Похот

Алената буква. Знам, че всеки я има. Всеки я носи в себе си. Жените я крият в сърцето си. Мъжете я носят на дланите си – нали са хора на делата.
Винаги съм твърдяла, че не съм кучка. Но за кратко бях. Отворих врата, която винаги съм държала заключена, защото знам, че имаше вътре нещо, което ме плаши и привлича. Виждала съм силуета на това нещо в огледалото. Идвало е в сънищата ми. Присъствало е наяве в мислите ми и ме е изпълвало с... похот.
Разврат – страст или похот или двете омесени заедно в плътското мачкане на телата. Разврат,  който увлича, който те кара да се чувстваш алчен, мръсен и самодоволен. Няма забранени неща тук. Не е грозно да си мръсник или мръсница. Дали си долнопробна или изискана мръсница, няма значение, подчинен си на желанието, важно е то. Важно е да намериш някой навит и да го удовлетвориш. Получаваш толкова страст, колкото по-похотлив и развратен си... и глупав. И всички започват да се борят за страст, като на състезание -  предлагат, търсят, продават и купуват. Предлагат себе си и търсят стока, която няма чувства и ангажименти и е много “яко” навита! “Чука ли ти се миличка?”... Искам да знам как го харесваш? Обичаш ли да го правиш на задната седалка? (Хм, явно 'щото другаде няма къде).  Навита ли си на тройка?... и така до безкрай, празни приказки, отегчаващи и скучни. Какво толкова ми харесват се питам ? О, да, свободна съм, знае ми устата и имам въображение. Може се надяват, че аз ще изпълня всички те им страстни и тайни желания. Уаау!  Но за мен това не  страст, а просто секс, който излиза по-евтино да си купиш, защото не разстройва нервната ти система. Искам да знам защо! Винаги за всяко нещо искам да знам защо? И ставам довереник. Нощем отварям изповедалнята и слушам, и чета как затворени и глухи хора, мързеливи и ограничени, отегчени и разочаровани, търсят така рядко намиращото се щастие  и удовлетворение в малко секс. Боже, винаги ми иде да се изхиля, като го прочета това “ малко секс”. И повечето наричат  това наричат Страст. Иде ми да... Не съм аз виновна за неудачите на другите, за глупавия им провален живот и за това, че жена му на този или онзи, е спряла да си вдига краката за него и очаква това от мен, като нещо ново и  различно. Или, че вече е приел живота си с нея за даденост  и живее с нея ползвайки само “услугите”  й.
  На една Истинска жена кучка не й пука за мъжете, нито за страстта. Иска просто хубав секс, защото знае, че точно тази “страст” е временна. Трае толкова, колкото да прекараш отреденото време в “стаите за почивка”, да вземеш душ и да се изнесеш от там... бързичко. И да забравиш и името, и образа на мъжа също толкова бързичко.

Още когато започнах играта, знаех какво търсех. Знаех, че тук, на тази сцена, с тези хора си нямам работа, но вратата беше отворена и минах през нея. Беше като шамар, от който имах нужда. Но беше по-силен, отколкото предполагах, защото дори и “истинските” мъже в живота ми постъпваха по същия начин.
Затворих вратата. Погледнах отново в огледалото  и се усмихнах за първи път от много време. Там стоях аз, готова да си простя и да продължа напред, и да открия това, в което вярвах. А то е Любов.

Откровения за Страстта ..

     Страст!? Ще ми се да повдигна вежди и да се усмихна закачливо. Дали пък? Отегчено? Или уморено? Похот? Или глупост? ... Жажда? Не знам, учудена съм от себе си. Подминавах тази дума, пишейки за съвсем други неща, споменавайки я просто някъде, че съществува... не съм писала за нея, може би защото тя би ме разкрила цялата. И то не защото ме е страх от голотата - не бях способна да го направя.  Липсваха ми думи и достатъчно опит може би.
         Обичам  да пиша в тъмнина, запалвам свещ и сипвам аромат в лампата, оставам известно време така - загледана в пламъка, но винаги дистанцирана от него. Харесва ми топлината около мен. Топлина, която те притиска и полепва по тялото ти. Откъде идва тя обаче, не знам... Но ме кара да се чувствам жива, самата аз започвам да излъчвам топлина... хм, харесва ми... Но чак сега разбрах защо -  защото това съм аз, част е от моята същност, също както и онази ледена част, която собственоръчно създадох.
Ще го направя на части. Ще ви открия какво е страстта за мен, какво е била във всеки един етап от живота ми. За това как ме разруши и съгради отново...
............

Страстта за мен е част от безрасъдството. Дали да живея, или не. Да оцелея или да се предам. Да стигна до ръба и да вися на косъм. Умението да си предизикателен или да бъдеш предизвикан. Страстта е отклик. Ентусиазъм и жар. Лудост. Удар. Сила, концентрация на воля и упорство да постигнеш успех. Да вложиш цялата си сила в едно желание. Крайно, много крайно, пагубно, но чувство. Чувство толкова силно, чувство, което не може да пренебрегнеш, защото то е по-голямо от теб. Ураган. Помита те. Изкушение, но не само сладко... Изкуство и красота. Може би има таен знак, сила за това как да овладеем страстта, преди да ни е подчинила напълно. Но се питам нужно ли е, след като всичко, постигнато в моя живот, е благодарение на нея. За вас не знам, може и да я оплюете, може и да не ви е до нея, може дори да не ви стиска. Всеки решава сам за себе си. Но аз ще се опитам да я разбера този път. Защо и как винаги присъства в мислите ми, в действията, в чувствата ми.Винаги е била като опиат и липсата ù води до абстиненция и празнота.

Скалите и морето..

Събуждам се рано. Кафето е готово. Поглеждам през прозореца - днешния ден е мрачен и ветровит. Поглеждам и пожълтелите листа на мандарината до леглото ми, явно боледува. Поглеждам и часовника - закъснявам....Вече гоня на деня задачите, даже не знам как и кога съм се озовала на улицата. Вървя бързо. Където и както да застанеш навън на терасата или на улицата, вятъра те блъска и се чувстваш като изскубан бурен, поддема те, тръкаляте като трънак  и лека по-лека те издига, че даже и посока ти избра.

Сутрешните мисли отдавна ги няма -  днеска как, как това, онова, работата, общи планове, всичко отдавна се е изпарило от главата ми или оня вятър го е продухал. Останало е само онова чувство на празнота, която идва  с началото на този силен вятър, предшественик на летните бури...Някъде следобяд е вече. Върволицата народ дето е през деня я няма. Пия още едно кафе и докато няма хора, останала без работа, отпускам се на стола и се рея,  .....бързо се зарейвам......озовавам се върху плешивата глава на някоя висока морска скала, нарязана от дъждовете и ветровете. Дори и откъртено камъче няма, всичко с времето и вятъра се търкулва и  пада надолу, и бива  погълнато от разпененото море, прогризло отдолу тялото на скалата....Като се заслушам и престана да чувам вятъра, чувам шума на вълните....набрали скорост, бързи, побелели.....разбиват се в скалата и политат пръски навсякъде....но този път не е просто шум, а грохот.....

Горе плешивата глава на скалата е като малка планета,  като тези  на Малкия принц, дето с няколко крачки я заобикаляш цялата....Заоблена е и се вижда

всичко - напред море, назад скали, земя, дървета в далечината, може би има и къщи дори, но всичко е нереално....всичко е пустош, морска, земна, а в небето беснеят ветрове. Върху плешивата глава стърчи поникнала трева, рехава, всеки стрък е  захванат сам. Вятърът ги накланя ниско до долу, до земята, бръсне ги, но те остават. Пръст няма. Тук остава този който  може да се вкопчи в скалата с нокти или а се вкорени като тези треви.

Качвайки се нагоре, задъхана, първо си подадох главата и видях птица кацнала преди мен на плешивата глава. Попристъпваше с крак, завъртайки се смешно, крякна.. те морските птици крякват. Стигна да ръба на скалата и се метна надолу....Не изглеждаше смутена от появата на моята глава, по скоро крякна с досада. Все тая. Сега горе съм аз. Постоях изправена докато възстановя дишането си и седнах. Обичам да свивам и кръстосвам колене и да слагам брадичката си отгоре им. Стоях така не помня колко време , взирайки се нейде напред в хоризонта и морето.Взирам се докато ме заболят очите. Понякога когато бързам да се откъсна от всичко долу правя така. Малко насила е, но върши работа.В един момент спирам, отпускам колената, кръстосвам краката  по турски, изпъвам гръбнак, вдигам ръце с разперени пръсти и чак зейвам с уста......вдишвам, устата ми се пълни с въздух, толкоз, че да го вдишам трябва да го сдъвча първо и после да го глътна. Чувствам се освежена след това, очите ми се отварят, дробовете също, усещам се свободна и сама....Мога да мисля за когото и за каквото си поискам накрая, мога дори до го повикам, мога да мечтая, шантавите ми мисли се лутат наволя, вътрешно се усмихвам....щастлива съм и съм притихнала освободена....мога и да не мисля даже, просто да продължа да се взирам.

Оглеждам плешивата глава, сива е, а стръковете жълтенеят върху нея. Откъсвам един и го пъхам в устата си, мушкам го между зъбите и после го побутвам с език от вътре.. обичам така, навик от гаменското детство ми е. Става ми някак весело след това, незнам защо....Гледам морето през това време, вълните се гонят, щурат се. Някой се разливат още преди да са стигнали бряг, разпенени и бели. Май това е единственото бяло. Всичко друго е сиво-синьозелено, стоманено, небето и то сивее. Мъчи се да проблесне слънце - става мръсно жълто.......някъде към хоризонта заблестява, а там където има дупка в облаците и слънцето нацелва с лъчи морето, водата е сребриста. Чак стряскащо е. Всеки момент е магически, илюзорен, от дългото взиране и от играта на слънцето и вълните очакваш  да се появят русалки и да се разтацуват и засвирят, но вместо това погледа ми привлича нещо друго -  делфни. Смълчавам се още повече....красиви са. Следя ги 15-20 мин. , но и мъничко си почивам, разсейвам се в страни..... Леко започва да хладнее горе на плешивата глава. Лягам по корем, ставам права, вятърът направо ме брули, полягвам и аз като стръка, но не съм вкоренена. Заемам пак предишната поза. Поглеждам още един път към делфините....там са. Вече не са изумителна гледка , а просто приятна....колко бързо се насища човешкото око.  Започвам да търся нещо , да мисля..За какво ли може да мисли човек на такова място и в такова време. Облаците леко са се разкъсали, но морето не блести силно, слънцето вече захожда, небето, е меко... Всъщност ми е все тая ......Радвам се, че се менят гледките....Красиви са....Бог е красив и обича красотата....усмихвам се , става тихо, усещам спокойствие и радост.....Започвам да потъвам още повече и по-надълбоко, сещам се за друго.....мсля за теб, за теб, който си по-близо до мен от Бог. Живее тук долу на земята при мен.някъде наоколо, горе долу....смешно ми е..и хубаво.....

-         Как мина срещата? Хареса ли ти? Или се отегчи ужасно! Съжалявам, не биваше да те пускам да ходиш сама. ..Хайде..де, кажи, говори! Мълчиш както винаги и пак гледаш празно като преди. Не го обичам този поглед. Не го разбирам. Къде си? Хей!....

-         Тук съм! Къде да съм? Просто си мисля. Има неща, за които обичам да връщам лентата назад...

-         Оо, нима, значи се е получило!?

-         Кое?

-         Ами как кое? Това! Харесал ти е! Направо не мога да повярвам....разказвай.

-         Незнам какво толкова се вълнуваш, от факта, че се срещнах с доскорошен непознат.  Не ме е целувал ако питаш, нищо не направи. Просто си стояхме двамата в тишината. Имаше музика, но пак беше тихо. Говорихме. В началото беше кошмар. Нито той нито аз дума не можем да отроним. Той е привлекателен, чаровен, дори без да си отваря устата.

-         Как така!?

-         -Ами..как? Не е просто секси..а, някак ..Оуфф .. стига! Инак е  умен. Забавен.  Говорихме за целувката. Просто стояхме един срещу друг, гледахме се в очите, опитвахме се да говорим и някак неусетно разговора тръгна в тази посока. Говорихме за целувката, хората и способноста им с чудно докосване на устните да превърнат мига във вечност. Или просто да срещнеш някой , който тромаво и непохватно да олигави половината       ти лице, пуфтейки същевременно в ухото ти.. Търсихме истинската целувка. Такива разговори от страни звучат изтъркано и клише. В търсене на нещо ново и  оригинално като изказ на старите неща  по- нестандартно и модерно. Ама че идиотщина беше. Всъщност разговора беше искрен. Детински.

Птици...

Всяко пътуване ми носи покой! Първо ме връхлитат обсебващи мисли, кръжащи, летящи около мен, като се изморят, кацат като гарвани по клонаците. Трудно е да ги пропъдиш. Гледам да ги разчистя или да сложа някакъв ред в главата си...Като ги натъкмя, започвам да ги чистя, ..общо взето повтарящи се и ненужни неща. Като отмине тупурдията се оглеждам навън през прозореца....напоследък пътувам все в една посока и вече свикнах с гледката. Винаги см си мислила, че е най-вълнуващо, когато отивам някъде за първи път. Но не е така..Обикновенно се изморявам, преситена от впечатления и емоции да видя още и още..очите ми се изморяват от стрелкане и от опити да поберат всички картини и образи, сърцето ми да погълне всичката тази красота..научих се да обичам познатите неща. Интересно ми е да  ги преоткривам.. Обичам замъглените и ледени прозорци, мога да рисувам с пръсти и да драскам с нокти по тях фигурки...пробвала съм да залепя и лицето си, но ми идва...твърде студено...освен това, това  вече е привилегия на дъщерите ми...:), Тази сутрин всичко беше замръзнало и в скреж. Влака, прозорците, релсите - черни и мокри, полето и тревите в него, дърветата са побелели. Стоят си кротки на едно място, вкочанени..или заспали, няма вятър да ги полюшва,  въздуха е застинал покрай тях. Единствените живи същества са птиците. Тях сякаш студа не ги лови, а ако решат застиват по собствено желание, кацнали на някоя буца из къра или по високите клони на дърветата. Гледам ги, стоят отгоре на тумби, мълчат, свили са се, по-точно нагушили са се, скучаят и чакат. Поглеждат към влака, движили се по разсписание, нали минава през птичия кантон..и пак продължават да чакат. Чакат слънцето да се вдигне по-виското и скрежа да се стопи, тогава, ако шавне нещо по земята, тяхно е. Вкупом се вдигат, стрелкат се към него, мълчаливо, врявата после след пира...Колкото по-малък е той, толкова е по-оглушителна врявата…

Страно нещо е птицата....За нас хората, когато наречем някой  ”птичи мозък”, трябва да звучи обидно., но на птиците техния “Птичи мозък” им служи добре – летят, мълчат, стрелкат се, пируват и после вдигат врява. Че колко ли и трябва на една птица?...Най-много една жица насред полето, ако няма клонаци наблизо, щот птицата обича да се куми и да гледа от високо и на далеко какво прави човека и нещо нейде шавали из полето..Най-много я интересува, кога човек оре и сее, кога жъне и прибира. Тогава пира е най-богат. Цялото поле се пълни с живот -  мишоци, дошли да напълнят подземните хамбари, мравчици на върволички, зайци, змийчета.., лисички...Все за храна питат.

Птицата седи на някоя жица и ги гледа, върти глава и кима, пее или пуща пилетата да летят вън от гнездото..

Тъй до кат дойде зимата..Зиме човек нищо не прави, крие се, та и птицата така, седи и мълчи в клонаците. На най-любопитните птици като им доскучае, отиват да видят човека..сее ли оре ли. А то човека стои на топло, пали печката и вдига масата. Излезне навън и тръсне покривката, тъй, че трохите хвръкнат навсякъде и птиците след тях...пируват... Ама..странно нещо е човека, мисли си птицата. Зиме, човек не “шътка”, ни камъни хвърля, даже и онуй грозното дет носи най- скъсана му дреха и него е прибрал на топло...Носи жито понякога и хвърля на птицата, трохи носи , усмихва се и вика”кълви”. Лятос, кълне и пак камък мята, все на опак този човек..

Иде пролет. Скрежът го няма. Човекът е обул гумените ботуши и гази в позгизналото поле, диша, разкопчал дебелата дреха и е  килнал капата на една страна.. Вдигнал глава нагоре към слънцето, примижава и се усмихва, гледа птиците....”оцеляха.., а ето и другите са тук, дойдоха си”..едни летят, други накацали на жицата..

Тревата зеленее. Вместо скрежа, сега блести росата, птиците не мълчат, пеят, даже не гледат какво шава из полето, бързат да стъкмят новите гнезда в клонаците.., то време за любов дошло..

 Вдили....

Студено е, от първите дни на есента  - мрачно и влажно. Вали. Вкисвам се от това време.  Серотонини, меротонини, ако щеш на хапчета да са, докато не изгрее слънце, не ставам човек. Бродя като призрак из улиците, денем, нощем, няма разлика, а уж, все любими места. В главата ми е останал един спомен - обикалям из София, вървя по трамвайната линия и газя в мокри кафяви листа...Намерих си квартал с къщи и се разхождам из него. Тук там има оцветен дувар в червено и оранжево - листата от надвесилите се дървета над него потрепват от дъжда. Някоя бреза още не е окапала и жълтее. Добре, че поне е тя. Спирам се и се вглеждам в нея...остатъци от лятото. Не усещам нито влагата, нито студа. Загърнала съм се в дрехата  си, затворила съм очи и започвам да потъвам. За миг ми става топло, в главата ми звучи поредния летен хит, макар и да не ги обичам. Ровя се с боси нозе в пясъка...обръщам се виждам морето. На тръгване от плажа, за последно, винаги се обръщам за сбогом към вълните и безкрайното синьо, зелено, хоризонта...Този спомен ще нося цялата есен и зима. Нещо, което остава само за мен. Потръпвам, влагата е тръгнала нагоре по краката ми, пристъпвам леко и пак се унасям... Главата ми се върти - червено, оранжево, кафяво, синьо, зелено, морски бриз, изгрев , залез...последното ходене на планина, раницата, разперила съм ръце, молитва...Седя изправена, потънала в залязващото слънце, молитва. Ух, замръзнах, студено е... Продрънча и трамвая, но не се вижда.Стреснах се и се ядосах, мога с часове да стоя в унес. Не обичам да се връщам веднага, особено ако е мрачно и никой не те чака. В такъв миг ми се иска да има на кого да звънна и когато чуя познатия глас, да ми стане леко, да усетя топлината как се разлива по тялото ми..да усетя нежното му присъствие, ласката...отнесох се. Спомням си някого в момента. Обичам да гледам как рови припряно в дисковете с музика и се спъва в кабелите. Приглушените светлини, прави ремонт само заради тях. Ние двамата - сенки ...Чудя се дали е било истина вобще. Повдигам чантата си на рамото, досадно ми е като се свлича, подсмърчам, размечтах се дори за ръкавици, толкова са замръзнали ръцете ми...няма да се обадя, мина повече от седмица, не отговори на нито едно обаждане. Е, те не бяха много...вече не искам да мисля. Съвсем се обърках къде съм, в кое време съм, спомням       ли си, реалност  ли е всичко и за кого мисля.Влюбена ли съм!? Вече не искам да знам. Най-добре е да ме стегне студа, да ме отрезви и да се запътя към къщи. Имам малко вино, свещи, нов аромат – босилек. Обичам да съм сама в крайна сметка. Между миналото и настоящето, няма голяма разлика в момента, поне за мен. Дори и копнежа си остава същия, което е изморително, особено , когато ти е с тудено.