Gerganadl

Птици...

Всяко пътуване ми носи покой! Първо ме връхлитат обсебващи мисли, кръжащи, летящи около мен, като се изморят, кацат като гарвани по клонаците. Трудно е да ги пропъдиш. Гледам да ги разчистя или да сложа някакъв ред в главата си...Като ги натъкмя, започвам да ги чистя, ..общо взето повтарящи се и ненужни неща. Като отмине тупурдията се оглеждам навън през прозореца....напоследък пътувам все в една посока и вече свикнах с гледката. Винаги см си мислила, че е най-вълнуващо, когато отивам някъде за първи път. Но не е така..Обикновенно се изморявам, преситена от впечатления и емоции да видя още и още..очите ми се изморяват от стрелкане и от опити да поберат всички картини и образи, сърцето ми да погълне всичката тази красота..научих се да обичам познатите неща. Интересно ми е да  ги преоткривам.. Обичам замъглените и ледени прозорци, мога да рисувам с пръсти и да драскам с нокти по тях фигурки...пробвала съм да залепя и лицето си, но ми идва...твърде студено...освен това, това  вече е привилегия на дъщерите ми...:), Тази сутрин всичко беше замръзнало и в скреж. Влака, прозорците, релсите - черни и мокри, полето и тревите в него, дърветата са побелели. Стоят си кротки на едно място, вкочанени..или заспали, няма вятър да ги полюшва,  въздуха е застинал покрай тях. Единствените живи същества са птиците. Тях сякаш студа не ги лови, а ако решат застиват по собствено желание, кацнали на някоя буца из къра или по високите клони на дърветата. Гледам ги, стоят отгоре на тумби, мълчат, свили са се, по-точно нагушили са се, скучаят и чакат. Поглеждат към влака, движили се по разсписание, нали минава през птичия кантон..и пак продължават да чакат. Чакат слънцето да се вдигне по-виското и скрежа да се стопи, тогава, ако шавне нещо по земята, тяхно е. Вкупом се вдигат, стрелкат се към него, мълчаливо, врявата после след пира...Колкото по-малък е той, толкова е по-оглушителна врявата…

Страно нещо е птицата....За нас хората, когато наречем някой  ”птичи мозък”, трябва да звучи обидно., но на птиците техния “Птичи мозък” им служи добре – летят, мълчат, стрелкат се, пируват и после вдигат врява. Че колко ли и трябва на една птица?...Най-много една жица насред полето, ако няма клонаци наблизо, щот птицата обича да се куми и да гледа от високо и на далеко какво прави човека и нещо нейде шавали из полето..Най-много я интересува, кога човек оре и сее, кога жъне и прибира. Тогава пира е най-богат. Цялото поле се пълни с живот -  мишоци, дошли да напълнят подземните хамбари, мравчици на върволички, зайци, змийчета.., лисички...Все за храна питат.

Птицата седи на някоя жица и ги гледа, върти глава и кима, пее или пуща пилетата да летят вън от гнездото..

Тъй до кат дойде зимата..Зиме човек нищо не прави, крие се, та и птицата така, седи и мълчи в клонаците. На най-любопитните птици като им доскучае, отиват да видят човека..сее ли оре ли. А то човека стои на топло, пали печката и вдига масата. Излезне навън и тръсне покривката, тъй, че трохите хвръкнат навсякъде и птиците след тях...пируват... Ама..странно нещо е човека, мисли си птицата. Зиме, човек не “шътка”, ни камъни хвърля, даже и онуй грозното дет носи най- скъсана му дреха и него е прибрал на топло...Носи жито понякога и хвърля на птицата, трохи носи , усмихва се и вика”кълви”. Лятос, кълне и пак камък мята, все на опак този човек..

Иде пролет. Скрежът го няма. Човекът е обул гумените ботуши и гази в позгизналото поле, диша, разкопчал дебелата дреха и е  килнал капата на една страна.. Вдигнал глава нагоре към слънцето, примижава и се усмихва, гледа птиците....”оцеляха.., а ето и другите са тук, дойдоха си”..едни летят, други накацали на жицата..

Тревата зеленее. Вместо скрежа, сега блести росата, птиците не мълчат, пеят, даже не гледат какво шава из полето, бързат да стъкмят новите гнезда в клонаците.., то време за любов дошло..